Роден съм в София през 1969 година в семейството на лекари. Спомням си добре чувството на несвързаност, страх и безнадеждност в обществото, израствайки по времето на комунизма. Някои хора днес идеализират онова време, говорейки само за това колко струвало сиренето и билета за трамвай. Аз пък си мисля за милионите пропуснати възможности в живота на милионите българи платили с пропиляния си живот за евтиното сирене и кашкавал.

Спомням си добре когато бях само на пет години, как гледах небето вечер, чудейки се кой е създал звездите. Размишлявах за живота и смъртта. С времето започнах да разбирам, че в едно комунистическо общество не трябва да се задават такива въпроси. Или поне това е, което партията се опита да ни втълпи чрез нейния материалистически идиотизъм...пардон, диалектизъм.

За дълго време си мислех, че ще последвам пътя на родителите си и ще стана лекар като тях. Дори завърших училище за клиничен лаборант, което ми даде възможност да работя временно в различни болници и да се срещна със страданието на хората. Видях смъртта отблизо.

През 1988 г., някъде по коледа, се озовах в доста страшна ситуация след една нощ на смесване на алкохол, пушене на трева и хапчета паркизан. След партито се озовах навън, паднах и си ударих главата си на леда. Дишането ми се парализира и започнах да усещам как започвам да потъвам някъде. Не можех да извикам за помощ. Устата ми се движеше, но не можех да издам дори и стон. Въздуха ми свършваше и аз умирах бавно в пълно съзнание, неспособен да направя каквото и да е. Погледнах небето и звездите отново и някъде в ума си казах, сякаш ми беше за последно: "Господи, ако те има, дай ми още един шанс и ще ти служа." Дишането ми се отключи моментално.

След по малко от година с някои от моите приятели се свързахме с една от евангелските църкви, които по онова време бяха незаконни. Отидохме на една от техните служни. Всички бяхме любопитни и искахме да видим отблизо тези необикновенни хора. Беше ясно, че те бяха в ясно противопоставяне не само с традиционното за народа ни православно християнство, но също така и с комунистическата система. С приятелите ми се озвахме извън града, в един гараж, пригоден за събирания на църквата. Не мисля, че някога ще забравя първото ми посещение на служба и това, което видях в очите на тези хора. Живот. Надежда. Решителност. Готовност за страдание. Желание да се научат. Любов. Смирение. Радост. Исус.

Пастора проповядва някаква проповед от която не разбрах почти нищо. Осъзнах обаче, че Някой ми даваше нов шанс и нищо не можеше да спре моето решение. Плачех със сълзи, докато през мен минаваха вълни от топлина. Усетих се сякаш бях в прегръдката на любящо, невидимо присъствие, което пропиваше цялото ми същество със сила далеч отвъд моя контрол. А и да можех, никога нямаше да спра това преживяване.

Когато дойде правилния момент накрая на службата, аз излязох напред пред всички, коленичих на пода и от тогава не съм поглеждал назад. Да служа на кървящия Цар от Назарет, изпълва живота ми с цел и посвещение, които никоя друга кауза не биха могли да ми дадат. От всичко съм най-благодарен на Отец за моето семейство, духовни наставници, приятели и всички тези, които са вярвали в мен и са ме подкрепяли през последните 18 години в моето пътешествие на вяра.

И вярвам, че най-доброто тепърва предстои!